Няма универсален подход към всяко дете

Понякога трябва да излезеш извън познатите рамки при работата с деца със специални потребности, казва Весела Миланова – ресурсен учител в столичното 74. СУ „Гоце Делчев“

Весела Миланова от 6 години е ресурсен учител в 74.СУ „Гоце Делчев“ в столичния квартал „Надежда“. Завършила е „Философия“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и има педагогическа право-
способност за преподавател по всички учебни предмети от философския цикъл. Магистратурата е „Психология“, като преди да започне работа като учител, е практикувала няколко години професията си в частния сектор и е работила както с деца, така и с възрастни.
„В много важен момент от живота си разбрах, че искам да развия потенциала и капацитета си, работейки с деца, които имат специални образователни потребности“, разказва Весела. Понякога се налага в училище да замества колегите си по „Философия“, но за себе си вече е разбрала, че индивидуалната работа с ученик е по-голямото предизвикателство и повече харесва в сравнение с работата с цял клас. „При личния контакт се усеща енергията на детето и можеш да разбереш от какво има нужда и как да му помогнеш точно в този момент“, допълва моята събеседничка. А работата се състои именно в това – индивидуални часове с всеки ученик. Разказва, че понякога сама инициира провеждането и на групови занимания. Мотивите са чисто психологически – да проследи поведението на конкретния ученик и как той или тя се справя с общуването с другите деца. Груповите часове се провеждат съобразно случая и спецификата на детето и не се прилагат при всички. „Няма универсален подход към всяко дете, а работата с деца със СОП изисква индивидуално отношение към всеки случай“, отбелязва тя. Категорична е, че тази тема е наболяла – с всяка изминала година децата със СОП стават все повече.
„За мен беше голямо предизвикателство да работя с различни деца, с различна семейна динамика, лични истории, социални и битови съдби“, казва Весела. Признава, че в училището, в което работи, тези деца се посрещат много добре. Всички учители проявяват разбиране и търпение, а на другите ученици постоянно се обяснява защо тези техни съученици по нищо не се различават от тях. Учениците, с които работи, не срещат проблеми със социализацията си, но за сметка на това се затрудняват с усвояването на учебния материал и с концентрацията за по-дълъг период.
Малчуганите от начален етап взима лично от класната стая и ги съпровожда до ресурсния кабинет. Когато се налага, влиза заедно с тях в час. „Важното е да знаят, че някой е до тях,
и ако имат нужда от помощ, веднага ще се притече и ще ги подкрепи“, отбелязва събеседничката ми.
Семейната среда е толкова важна, колкото и училищната, категорична е младата учителка. „Често срещаме съпротива, докато един родител признае, че детето му се нуждае от допълнителна подкрепа или помощ“, аргументира се тя. Понякога първо трябва да се работи с членовете на семейството дълго време, преди ресурсният учител да успее да стигне до детето. Всичко е въпрос на екипност. Това е процес, в който трябва да се включат всички страни. За да има успех и напредък, трябва всички да работят заедно.
„С течение на времето, когато видят резултатите, които постигаме с децата, родителите взимат правилните решения и впоследствие работим успешно“, казва тя. Винаги се е водила от любов-
та си към децата и затова нещата се получават.
„Работата в училище е всичко за мен“, казва тя и с усмивка допълва, че последните няколко месеца наистина – буквално и преносно, е така. В личен и професионален план определено ще запомни 2020 г.
с проекта „Обичам моето училище“, чийто инициатор и ръководител е. „Горя със сърце и душа в това, което правя. Първо заради начина, по който се чувствам тук. За мен човек трябва да обича работата си. А аз я обожавам – чувствам се добре, кара ме да се усмихвам и да идвам всеки ден с желание. И какво по-хубаво има от това да дариш на място, което те кара да се чувстваш добре, всичко от себе си, за да изглежда то добре“, така описва своето лято.
От 1 юни непосредствено до началото на новата учебна година прекарва всеки летен ден в училището – взима мерки за тапети, шпаклова, боядисва, подрежда мебели. Сега, когато се вижда крайният резултат – приказната атмосфера в училището, знае, че не е било напразно. Благодарна е от сърце на директорката на 74. СУ „Гоце Делчев“ Лидия Лазарова за свободата, която дава в рамките на изпълнението на Проекта, за разбирането и подкрепата. „Това е един от мотиваторите, който ме е задържал толкова време тук. Не бих могла да отида някъде, където хората не се усмихват така или да нямаме тези взаимоотношения, които имаме сега – приятелства и шеги“, казва още тя.
Това е първият мащабен училищен проект, с който се захваща. Категорична е, че идеята му е
да мотивираш хората около себе си да помогнат и да дадат нещо, без да искат нищо в замяна. „Това изкарва на преден план човечността“, простичко отбелязва Весела Миланова.
Винаги, когато успее да помогне на някое дете, или види, че то има напредък, изпитва голяма гордост. Разказва ми за ученичка, която в прехода от начален към прогимназиален етап изведнъж започва да среща големи трудности в общуването със съучениците си. Детето е с двигателно заболяване, но преди това не е изпитвало никакви социални дефицити. Изведнъж момичето започва да изпитва физически дискомфорт всеки ден в училище – точно когато трябва да влезе в час. Притеснява се от приятелите си, отказва да разговаря с тях – чувства се потисната и отхвърлена.
Тогава Весела предлага детето да премине към индивидуална форма на обучение, но среща съпротивата на близките. Те са категорични, че момичето трябва да продължи да учи с класа си, за да не се чувства различна. Като психолог, ресурсният учител спокойно и убедително обяснява, че всички деца изпитват стрес от преминаването към кабинетната система. Преходът от IV клас към V клас е труден и по друга причина – тогава децата започват да навлизат в пубертета и поведението им става по-различно от познатото досега. „Индивидуалната форма на обучение звучи противоречиво на идеята за приобщаващо образование, но при нейния случай това бе най-правилният подход“, категорична е младата учителка.
Обяснява, че при децата със СОП няма универсален подход, валиден за всички. Всеки случай има специфика и човек трябва да помисли кое наистина е най-добро за детето, а не просто да се стреми да спазва изискванията. „Понякога трябва да излезеш извън познатите рамки“, казва Весела. Изготвя индивидуален график за ученичката и тя продължава да посещава училище всеки ден, но часовете се провеждат в ресурсния кабинет. Преподавателите отиват там и водят урока си самостоятелно с нея. По този начин тя нито се чувства изолирана, нито изостава от учебната програма. Всичко е пригодено така, че момичето да се чувства максимално комфортно.
„От дете, което не искаше да идва на училище, тя се превърна в ученичка, която не иска да си тръгне. Миналата година грееше и питаше: „Няма ли да поседим още малко след последния час“, разказва младата учителка. Учебната програма на момичето по никакъв начин не се е различавала от тази на съучениците , но в индивидуалната форма на обучение се е чувствала далеч по-доб-
ре, отколкото когато е била в час с класа си. Весела наблюдава промяната, която настъпва у нея, в продължение на година. Съучениците също порастват за година и разбират, че не са се държали добре с нея. Момичето започва да посещава часовете на класа заедно с другите деца, което определено е голяма стъпка напред в правилната посока.
„Децата, които миналата година се подиграваха и тя не искаше да вижда, направиха благотворителна инициатива, благодарение на която събраха пари на Коледния базар и всички средства дариха за лечението “.
Предвид здравословното състояние, не е възможно и тази учебна година да се върне в клас с другите деца, но важното е, че за разлика от предишната сега тя иска да бъде с тях. Весела разказва този случай, тъй като го определя като един от най-големите успехи в практиката си – преценила е ситуацията, взела е правилното решение и резултатите от действията са налице.
Децата със СОП в
74. СУ „Гоце Делчев“ са общо 60, като освен Весела с тях работят още педагози, психолози, логопеди и психологически съветници. Обучението от разстояние с тях е било по-трудно, но въпреки това – успешно. Работили са с индивидуални консултации и терапии, проведени по „Вайбър“. „Нашата работа предполага конфиденциалност и лично отношение и няма как да се вкара в общата платформа. Децата винаги са се отзовавали. Имала съм пълноценни отношения с всяко от тях. Разбира се, личният контакт е по-добър. Някои имат нужда от повече време да се концентрират. Работила съм със споделен екран, пускала съм камера, търсили сме всякакви варианти. Това ги обучава по-лесно да се адаптират в различни ситуации“, казва още Весела Миланова.