Примабалерина, хореограф, репетитор, балетен педагог и режисьор, Маша Илиева изящно носи палците на своята професионална съдба, отредила ѝ стръмни пътища, бляскави сцени и истинско посвещение в изкуството на танца. Завършила знаменитата Академия „Ваганова“ в Санкт Петербург, първата си главна роля тя танцува като Маша в „Лешникотрошачката“ – успех, открил пътя на красивото разгръщане на яркия ѝ талант.
След завършване на образованието си е приета в кордебалета на Софийската опера. Още от първия сезон ѝ е поверена солова изява в „Дон Кихот“ и ролята на Китри, а през следващите години танцува солà във всички балетни постановки от репертоара на Операта.
Публиката и критиката аплодират грациозните превъплъщения на примабалерината в „Жизел“, „Лебедово езеро“, „Силфида“, „Ромео и Жулиета“, „Спящата красавица“, „Зорба гъркът“ и още.
В периода 2001 – 2003 г. Маша Илиева е художествен ръководител на националния балет, от 2009 г. е репетитор в Софийската опера. През 2014 г. в ролята на балетен режисьор и хореограф вдъхва нов живот на класиката „Спящата красавица“ на сцената на Националния ни оперен и балетен театър. Именно с тази суперпродукция през 2022 г. Софийската опера тържествено отбеляза 40 години творческа дейност на примабалерината, подарила на ценителите на своето изкуство незабравимото си сценично присъствие.
Почти 30 години Маша Илиева споделя богатия си професионален опит и като балетен педагог в създадената от нея детска школа. Тя е първата в България, която изследва особеностите на работата с деца в предучилищна възраст и систематизира наблюденията си в „Аспекти на практическото обучение по балет на деца от 3 до 7 години“. Автор е на редица статии и книги, посветени на балетното обучение.
Доктор на науките, професор и преподавател в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, Маша Илева е носител на престижни отличия, сред които наградата „Златно перо“ за принос в българската култура, „Золотая муза“ за принос в Руско-българското сътрудничество в областта на културата, отличие за най-перспективен балетен педагог (ТС „Анастас Петров“, Добрич); награди за педагогическа дейност на Международния балетен конкурс „Малки звезди“ и фондация „Калина Богоева“, Плакет от Министерството на културата за цялостно творчество в областта на балетното изкуство.
Ако попитате Маша Илиева какво работи, с тънкото си чувство за хумор тя ще отвърне: „Треньор съм на балета“. За пътя към него, сбогуването с илюзиите и уроците на танца, примабалерината в искрен разговор пред в. „Аз-буки“.
– Г-жо Илиева, „Чудният свят на танца или как се стига до магията“ – така е озаглавена една от вашите книги, посветени на това изкуство. Вие как стигнахте до магията, какъв беше Вашият път към балета?
– Пътят до магията всъщност е доста дълъг и труден. Децата, които идват в моята школа, много често си мислят, че просто слагат красивата рокля и започват да танцуват. Истината съвсем не е такава.
Най-напред ходех на гимнастика, защото по мое време нямаше много възможности да се танцува балет. Гимнастиката беше от полза, защото развива гъвкавост, помага и за други качества. Една година се подготвях при частен педагог, а на десет години влязох в Хореографското училище, което тогава се намираше на столичния булевард „Дондуков“. Първата ми учителка по балет беше Цвета Джумалиева – по онова време все още танцуваща примабалерина, в която всички бяхме влюбени. Чакахме я с нетърпение, ходехме на нейни представления, гледахме през прозореца кога ще пресече булеварда, защото тя идваше направо от Операта. Много ни беше интересно да слушаме разказите ѝ за това как е преминал поредният спектакъл. Водеше ни в своята гримьорна, където ни показваше какво обува, какво облича – това съм го запомнила за цял живот. След време, когато аз самата станах примабалерина, отидох в същата гримьорна и подредих палците и костюмите си по същия начин, по който го бях запомнила от нея.
В началото на V клас се случи промяната – при нас дойде възрастна дама, учителка от Ленинградското балетно училище, която избра мен и още две момичета да заминем и да продължим обучението си в днешен Санкт Петербург. Така постъпих в една от най-известните балетни школи в света – Академията „Ваганова“, а дамата – Мария Боярчикова, стана моята първа учителка в нея.
Агрипина Ваганова е основоположник на методиката на класическия балет и създател на прочутата руска школа. Дотогава е имало много италиански и френски педагози, преподавали по различен начин, а тя се захванала с изключително трудната задача да конкретизира всяко движение в балета и то да се прави по характерен, руски начин. В момента в музикалната академия преподавам именно методиката на Ваганова, която всички ние следваме от времето на създаването ѝ през 50-те години на миналия век.
Моята учителка Мария Боярчикова беше ученичка на Ваганова, такава беше и преподавателката по балет, при която допълнително ходех на частни уроци два пъти седмично. В последните класове имахме изключителния късмет да се обучаваме при знаменитата примабалерина и педагог Фея Балабина, която пък беше тясно свързана с България, защото няколко сезона е работила в Софийската опера. Нейна е заслугата за балетната постановка „Спящата красавица“ с хореография на Мариус Петипа, играла се на родна сцена през 1959 г. Завръщайки се в Санкт Петербург да преподава, тя разбира, че в балетното училище има български ученички, и пожела да ни вземе в класа си.
– Каква професионална и житейска школа бе за Вас този период?
– Седем години съм учила в Санкт Петербург, самото пребиваване в този град е вече някаква школа, истинска културна ценност. Ходили сме страшно много по музеи, последната година уроците по история на изкуството се провеждаха в „Ермитажа“. А относно балета – непрекъснато посещавахме балетни спектакли в Мариинския театър, както и в „Малий театър“ – безценна школа е да наблюдаваш как танцуват големите артисти.
Самото училище и обучението, през което преминахме, не може да бъде сравнено с каквото и да е друго. За мен, а и не само, Академия „Ваганова“ е най-висшата професионална школа в света, доказала достойнствата си през вековете. Самият факт, че е създадена през 1738 г., говори достатъчно. Както се казва, ние през това време не сме и сънували балет.
От друга страна, като всяко дете, и аз имах своите желания за игра и правене на бели, което беше неизбежно – да не си помисли някой, че съм била идеална. Бягала съм от часове с удоволствие или се преструвах на болна и четях книги – това беше любимото ми занимание. Обичах всичко, което е класика, изчитала съм дори книги, не съвсем подходящи за възрастта ми. В училището имахме страхотна библиотека, а библиотекарката много ме обичаше.
– Как балетът извая Вашия характер и които са уроците, научени от него?
– Очевидно съм си имала вече изграден характер, защото от време на време се съпротивлявах на педагозите. Фея Балабина, като дойде, каза: „Да, тя има характер, тя ще стане балерина!“.
Не това е най-важното обаче. Най-важното е, че когато започнах работа на 17 години, животът ме научи на малко повече смирение, а не на вечна съпротива. Мисля, че като характер човек се изгражда постепенно, не е само в училище, а след това още дълго време се доизгражда.
Уроците на балета… Балетът те учи на дисциплина, това е ясно, а ако трябва да конкретизирам – в моя случай ме научи на нещо, което нито една друга школа освен Петербургската няма – красивата постановка на ръцете.
– Коя е най-голямата илюзия, с която едно влюбено в балета момиче трябва да се раздели още в началото?
– Това, че блясъкът идва доста късно, а „короните“ – съвсем. За да стигнеш до блясъка, трябва да минеш и през разочарования, и през болки – в краката, ръцете, гърба… Както и да потиснеш някои от желанията си. Момичетата и момчетата, които са се захванали с това изкуство, трябва да знаят, че пътят на балета е трънлив, меко казано.
– Как амбицията и талантът си партнират в сложната хореография на балетното майсторство? Вашият опит какъв е?
– Както казват някои: 100% талант и 100% работа. Но има и друга формула: 100% шанс и 100% здраве, защото знаем, че без здравето нищо не се получава. Една-единствена травма може да прекрати балетната кариера завинаги. Затова трябва да се внимава с упражненията, всичко да се случва под наблюдението на специалист, да не работиш много сам, защото прекалената амбиция понякога пречи.
– Кое е личното качество, на което най-силно се доверявате в живота и в работата си?
– Мисля, че това е честността – към работата и към хората, с които работя. Понякога това не е особено приятно и има хора, които се сърдят, когато си прекалено откровен. Но аз съм такава и не мога да се променя.
Свързани статии:
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Address: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Phone: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg
