Възпитание и образование – изгубени (и намерени) в комуникацията

Диляна Ендарова-Шехова е учител по български език и литература в СУ ,,Св. св. Кирил и Методий“ – Пловдив, известно като „Екоучилище на щастието“. Завършила е „Българска филология“ в Пловдивския университет
,,Паисий Хилендарски“. Педагогическият Ӝ опит е свързан с преподавателска работа в Професионалната гимназия по хранителни технологии и техника. Била е и учител в частна занималня. От четири години обучава учениците в прогимназиален и гимназиален етап. В крак е със съвременните образователни практики на половинвековното пловдивско училище като сертифициран „Гугъл“ преподавател Ниво 1 и Ниво 2. Част е от екипа на Регионалната комисия за проверка и оценка на НВО в VII клас. Нейните ученици са носители на множество призови награди от национални и международни литературни конкурси. Всеотдайната Ӝ работа е удостоена с грамота по повод отличното представяне на петокласника Симеон Иванов, който в края на 2022 г. завоюва I място от първия етап на състезанието по български език „Св. Иван Рилски“ под патронажа на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“.
С Диляна Шехова разговаряме за сложната напоследък връзка между родители, учители и ученици и липсата на добра комуникация, която трупа негативи най-вече в полето на знанията. Има ли родителски натиск върху учителската работа, кои са работещите решения в балансирането на отговорностите на двете страни, могат ли наказанията да дисциплинират учениците и кои са най-ценните уроци, които може да преподаде един учител и родител? Представяме ви гледната точка на педагог, за когото разумният диалог и вярата в уменията на учениците са най-добрата професионална стратегия.

Разговора води
Мария ГЕОРГИЕВА

Г-жо Шехова, черпейки от своя опит, имате ли наблюдения дали родителят е повече партньор в образователния процес, или напоследък се е превърнал в надзорник, който търси грешките на преподавателя и му държи сметка за поставените оценки?
– Няма нищо лошо в това родителят да има поглед върху учебния процес и да се интересува от всичко, което се случва с детето му в училище. Все пак децата са най-ценното за всеки от нас, а по време на обучението си са поверени на учителите. Намирам честата комуникация родител – учител за „добре дошла“
не само заради оценката, а и във всяка друга ситуация, която поражда нуждата от взаимна работа в подкрепа на учениците. Проб-
лемът би възникнал, ако едната от двете страни се превърне само в изискваща, без да има готовност да бъде партньор.

– Има ли известна размяна на ролите – учителите да отделят повече време на възпитанието вместо на образованието на учениците, а родителите сякаш да избягват основната си отговорност, стоварвайки я върху тях?
– Сещам се за моето детство, когато, ако не отстъпиш място на възрастен човек в автобуса, те питаха: „На това ли ви учат в училище?“. Понякога коментираме с големите ученици точно тези ситуации и наистина ги моля да отстъпват мястото си на възрастните. Шегата настрана – не знам дали тази нагласа идва от Възраждането, когато родителите са оставяли децата в ръцете на учителите със заръката: „Човек да го направиш!“, но училището действително е натоварено с големи изисквания относно възпитанието на децата. Вероятно с право – учениците прекарват със своите учители доста часове всекидневно. Освен формули, нови думи и граматика учителят преподава и урок по възпитание.
Децата са изключително наб-
людателни – забелязват всеки жест, гримаса, реплика. И това е нормално, защото те търсят добри примери за подражание и очакват да ги открият у своите преподаватели. Ако обаче оставим всичко в ръцете само на училищната институция и учителите, то няма как да сме сигурни какъв ще бъде крайният резултат. Все пак най-големият авторитет за всеки човек са родителите и семейството. Затова смятам, че най-важно е постигането на баланс между родителския и учителския авторитет, както и в отговорностите и задълженията на всяка от страните.

– Вие самата сте майка на двама ученици. Кой е най-важният родителски урок, който сте преподали на своите синове?
– Синовете ми са във II и в XI клас. Това, което наистина искам да разберат, осъзнаят и приложат в своя живот, е винаги да се поставят на мястото на човека, който стои насреща им. И това не е някакво клише. Независимо в каква ситуация попадне човек, добре е да опита да я разреши с разбиране. Само така можем да извлечем полза от всичко, което ни се случва.

– Смятате ли, че санкцията „Престъпление и наказание“, литературно казано, е дисциплинираща възможност в образователния процес? Визирам предложението на Синдикат „Образование“ родителите да плащат глоби за недисциплинирани и агресивни ученици?
– В никакъв случай финансовата санкция не е фактор за подоб-
ряването на дисциплината. Примери доста – та дори да вземем глобите от КАТ. Има ги в закона, прилагат се, но това не води до особено положителни промени. В образователния сектор не наказанието ще проработи, а общата работа на цялото общес-
тво. Нали знаете пословицата, че за да отгледаш едно дете, ти е нужно цяло село. Смятам, че най-голямото наказание за един невъзпитан или пък агресивен ученик впоследствие го налага самият живот. Не можеш да избягаш от последствията на пос-
тъпките си и големите пропуски в своето възпитание.
За щастие, в училището, в което преподавам – „Св. св. Кирил и Методий“ в Пловдив, отдавна работим в посока партньорство с родителите. Още в началния етап на образование се провеждат индивидуални срещи учител – родител. Мога да споделя, че сред най-интересните инициативи е „Монтесори опитно поле“. Идеята е ръководство, ученици, учители и родители да се ангажират с отглеждането на различни растения в обособеното в училищния двор опитно поле. Заедно се грижат и накрая заедно се радват на постигнатото, което в повечето случаи се превръща във вкусна салата, споделена от всички. Случва се дори някои от родителите да засадят първото растение в живота си при нас.
Няколко пъти вече провеждаме поход в планината, в който участват само родители и учители, като целта е по този начин да укрепим връзката помежду си, да създадем взаимно и градивно доверие. В края на миналата година организирахме рисуване на зимни пейзажи за родители, учители и обществени личности. Готовите картини бяха продадени на благотворителен базар, а средствата – дарени на нуждаещи се ученици от училището.
В прогимназиален етап проведохме състезание „Аз обичам България“, в което се убедихме колко добре познаваме географски забележителности, известни личности и незабравими български песни. Отборите бяха от родители и ученици. Много се радвам да споделя, че впоследствие и двете страни нямаха търпение да участват в следваща подобна инициатива. Това според мен са правилните пътища за изграждане на здравословни връзки между родители, учители и ученици.

– Мислите ли, че творческите специалности, които предлага вашето училище – „Дизайнер“, „Рекламна графика“ и „Танцьор“, влияят положително както на знанията и ангажираността, така и на възпитанието на учениците?
– Категорична съм, че е така. Неслучайно в световната класика най-честата тема е връзката на човека с изкуството. Нашите ученици живеят с изкуството, то е буквално навсякъде около тях. Освен в часовете те участват и в допълнителни занимания, сред които изявите на ансамбъл „Марица“, клубът по фотография и много други. Така изразяват и споделят емоциите си – и щастието, и трудностите. Това наистина изгражда по-различно отношение към света. Творчеството е доброта.

– Коя е най-голямата трудност, с която сте се сблъсквали през годините на преподавателската си работа?
– Най-голямата трудност е била да убедя децата, че не всичко полезно, което трябва да научат в училище, е винаги и забавно. Искрено вярвам, че училището е подготовка за живота. Затова често се иска здрава работа, за да успееш, но след това чувството на удовлетвореност е неописуемо.

– Какъв е вашият личен подход към учениците в прогимназиалните класове, на които преподавате български език и литература?
– Моето разбиране за същината на преподавателската работа е свързано с това учениците да виждат, че си на тяхна страна. Да чувстват, че учителят има доверие в силите им, че иска да ги види как се справят, че ще им се притече на помощ, когато се налага, че е искрен в усилията и намеренията си. Децата винаги разпознават фалша.

– Имате ли впечатления кои са настоящите любими български автори на ученици и защо според вас?
– Учениците наистина много харесват разказите на Йордан Йовков. Изучаваме ги и в прогимназиален, и в гимназиален етап на образование. В тях децата разпознават своите емоции, питат се как биха реагирали в подобна ситуация, и много симпатизират на героите.

– Коя е най-силната мотивация за учениците?
– Учениците са най-силно мотивирани, когато им кажеш, че могат да успеят. Често се случва ние, учителите, да сме напълно погълнати от ангажименти в забързания си ден. Влизаме от час в час и нямаме много време за допълнително внимание. Но няма нищо по-радостно и удовлетворяващо за един преподавател, когато в междучасието или след часовете някой ученик дойде и помоли за помощ, свързана с личностното му израстване. Това означава, че детето има явен интерес не само към съответния предмет, но и изобщо към науката, към живота. Това са моментите, които всяка сутрин ме карат да ходя с удоволствие на работа.

– Какво според вас би било работещо решение за това възпитанието и образованието да не се губят в комуникацията помежду си, а да обединяват усилията си в името на учениците?
– Когато имам нов клас, винаги започвам родителската среща с думите: „Родители, имайте ми доверие!“. Само с упорита и всеотдайна работа между родители, учители и ученици можем да постигнем търсения успех – възпитани и грамотни деца. Нали това му трябва на света днес – доверие и взаимопомощ.