Пътят на един учител към приобщаващата класна стая

Младият учител със своите ученици, на които често организира забавни игри в часовете по различни предмети. Снимка – Личен архив

„Моля, не ставайте по време на движение, имаме си уговорка“, обръща се към учениците си младият учител Теодор Асенов от 2. средно училище „Н. Й. Вапцаров“ в Монтана. Хващаме го в движение в автобуса – докато придружава деца от I до XII клас, които всеки ден пътуват от близките села до училището в Монтана. Това обаче не му пречи да разговаря с нас, споделяйки възгледите си за образованието и за пътя му към приобщаването на уязвимите деца.

„Не ми е трудно да работя с уязвимите деца, много добре се разбирам с тях“,

казва учителят, за когото учениците казват, че е „най-добрият учител на света“.

Асенов първоначално иска да учи за социален работник. Съдбата обаче го насочва към началната и предучилищната педагогика, която завършва във Великотърновския университет. След това защитава и магистърска степен по управление на образованието. Днес не може да си представи живота си вън от образователната система. Посветил се е да помага на децата в риск, така както навремето самият той е получил подкрепа от любимата си учителка Галина Тодорова.

Като дете на разделени родители, той е отгледан от баща си, който въпреки всички трудности и лишения не отстъпил пред едно – да образова всяко от четирите си деца, давайки им шанс да бъдат там, където им е мястото – в училище. А учителката на Теодор, виждайки неговия интерес към ученето, не спирала да го насърчава – не само купувайки му всеки ден закуска, но и с чисто човешко отношение.

„Колко малко трябва на едно дете. Моята госпожа намери решението да се чувствам добре и на място в училище“, спомня си с благодарност той. Затова и основна негова задача в училище, вече като педагогически специалист, е

да даде възможност на учениците си да се чувстват добре, спокойни и приети в клас.

Във 2. СУ „Н. Й. Вапцаров“ Асенов преподава вече пета година. Преди това е бил две години учител и в Първо основно училище в Монтана. В момента работи в занималнята с учениците от IIIБ клас. Част от тях са от различни населени места – с. Доктор Йосифово, Славотин и др., и всеки ден пътуват до Монтана, придружавани както от него, така и от колегите му, с които се редуват по график. Сред децата има както български, така и ромски ученици, от чийто етнос е и той. „С всички работя еднакво, не деля учениците“, казва веднага младият учител.

„Не залагам на дигиталното, а на интерактивното образование“, споделя още той.

Главна негова цел е децата да се забавляват, защото по този начин учат най-добре. Затова и много от часовете му минават под формата на игра. „Кажа ли, че сега предстои да решаваме задачи, никой не иска да се занимава с това. Организирам ли игра обаче, особено ако е със състезателен характер, вниманието скача на 100% и всички започват да работят много съсредоточено“, издава една от тайните си той.

По математика например, която за много деца е най-трудният предмет, редовно в часовете му се играят игри. Децата се разделя на отбори, като всяко дете има различна роля – едно диктува задачите, друго ги записва на дъската. Накрая двамата решават задачите. Следва размяна на ролите – този, който е диктувал, сяда да решава задачи.

„Забавно им е, така тренираме памет, бързина, ловкост, работа в екип. Много умения се развиват по този начин“, казва Теодор.

Децата толкова са свикнали с този подход, че сами го търсят и приканват учителя си: „Г-не, дайте пак игра“. Той обаче умишлено не дава всеки ден игри, за да не се превърнат те в рутина за учениците. Освен това редовно ги сменя, добавяйки нови упражнения.

По предмета български език и литература сред най-неприятните неща за мнозина ученици е писането на диктовка. И тук е намерил решение – децата се мотивират с „бягаща диктовка“. Отново има отбори от по двама ученици, единият от които чете изречение от залепено на дъската листче, след което се връща и го диктува на съотборника си – толкова, колкото е запомнил. Ако е забравил нещо, тича обратно към дъската, за да си го припомни и да го издиктува отново. И така, докато цялата диктовка свърши.

Целият процес се повтаря наново – с различен текст, който този път се записва от детето, което на първия тур е тичало и съобщавало. Накрая учителят чете бавно и изразително текста, а двете деца търсят допуснатите грешки. Освен че ги учи да работят заедно, играта им позволява и да изразходят енергията си.

„Енергията им никога не свършва.

Няма момент, в който да я изразходят напълно. И слава богу, че е така. Това означава, че са здрави и жизнени“, казва Теодор.

„Никак не ми пречи енергията им, позволявам им да се движат, за тях това е естествено“, споделя още педагогът, който дава свобода на учениците си. Ако някой от тях каже: „Господине, гладен съм“, той спокойно им казва: „Няма проблем, извади си солетките, хапни си“.

„Времето на автентичната класна стая отмина,

това децата да стоят, да не мърдат, е отживелица.

И учениците, и времената са различни“, казва той. Неслучайно и подредбата на чиновете им отговаря на творческата атмосфера в клас – те се подреждат така, както е удобно за учениците. „Лек хаос е при нас, но творчески хаос. Децата, в крайна сметка, успяват да свършат това, което трябва за деня. Освен това се забавляват и се чувстват добре“, казва учителят.

За заниманията по интереси също измисля различни активности. „На моите ученици не им харесва просто да рисуват, да оцветяват и да закачат рисунките на табло. Искат нещо по-интересно – да лепят, да има рязане, оцветяване, апликиране“, казва още той.

В „арсенала“ му влизат и спортните дейности. Той самият редовно ходи на табата – вид интензивни тренировки, на фитнес, тича, тренира планинско бягане, част от които пренася и в училище. „Играем всичко – футбол, волейбол, баскетбол, тичане, скок от място. Каквото ме накарат, откликвам и играя с тях, особено видят ли ме, че съм със спортно облекло“, казва весело той.

Нещото, от което засега не отстъпва обаче, са телефоните, които не се ползват в клас.

На училище се ходи без телефони,

защото те отвличат вниманието на децата. А за да го задържи, често сменя начина си на работа. Ключово за подхода му е и че се ръководи от индивидуалните особености на всеки, защото когато децата имат възможност да покажат това, което умеят най-добре, се чувстват добре приети и резултатите им се подобряват. Ако детето е по-добро по математика, му дава повече и по-сложни задачи. Ако не е толкова на „ти“ с математиката, получава по-лесни задачи. После обаче въпросното дете се мотивира подобаващо.

Подходът му определено си струва, тъй като учениците му споделят с него всичко като с добър приятел. „Без да ги питам, започват да споделят всичко – и за проблемите си, и за хубавите си моменти. Държа да са спокойни“, казва той. Това му позволява и по-лесно и ефективно да работи с уязвимите деца.

„Не ми е трудно да работя с уязвимите деца. По-трудно е да работя с децата със специални образователни потребности. Не се чувствам много подготвен за това“, признава Теодор. Той обаче е убеден, че мястото им е в училище при останалите деца, защото неведнъж е виждал колко е полезно това за тях. Как се развиват социалните им умения, как и останалите ученици свикват с тях и стават по-разбиращи и толерантни.

„Едно от децата ни е със специални образователни потребности. Когато изпадне в дадено състояние, съучениците му не реагират с раздразнение, а с разбиране. Ако са по-развълнувани им казвам: „Ако се успокоите, ще ми помогнете много повече“. Дори само това е достатъчно. Не е никак малко

да развият у себе си повече разбиране и търпеливост“,

казва преподавателят, който и към ученици, и към родители се отнася така, както би искал да се държат и с него.

„Не им се карам, не им крещя. Като цяло, ме слушат децата и се разбираме много добре“, казва Теодор, малко след като благодари на някои от пътуващите деца, че са спазили уговорката си да не похапват в автобуса. Другите, които не спазили обещанието си, обаче не смята да санкционира.

„Ако викаш и наказваш човек, той ще блокира. Аз съм добронамерен. И без да се караме, с добър тон постигаме целите си“, смята той.

Заради стила си на работа, насочен към специфичните особености на всяко дете, и комуникацията с родители му върви чудесно. Младият педагог споделя, че не е имало случай да помоли за нещо родителите – да заведе децата на кино или театър – и те да не съдействат. Дори някой родител да няма възможност да си позволи подобна инициатива, другите събират пари, за да могат всички заедно да отидат на мероприятието.

„Дипломатичен съм. Не се оплаквам от децата. Това е все едно да им кажа: „Вие не сте се справили с детето си“. Винаги им казвам с какво са се справили децата им, какво са постигнали. Те всеки ден ме ядосват, но и всеки ден постигат неща. Това трябва да се поощрява“, убеден е Теодор Асенов.

Спомня си за случай преди Коледа, когато споделил с една от майките на своите съученици за финансовите проблеми на едно от децата. „Заедно с други три майки тя събра пари и напазарува много неща, за да може семейството на това дете да направи хубава празнична трапеза. Друга майка до днес всяка седмица дава пари за обедното хранене на това дете. Това е безценно“, казва Теодор. По думите му, понякога и една малка крачка, позволяваща на едно дете да е там, където е мястото му, може да има огромни последици за него в бъдеще.

Теодор Асенов работи в тесен контакт с младежката фондация „Арете“, които редовно организират обучения, семинари и лагери за децата, целящи да мотивират ромите да продължат образованието си, виждайки добри примери от продължили обучението си студенти от общността. Самият той е минал през лагер на „Арете“ в Равда, когато за първи път отива на море.

Сътрудничи си и с Центъра за междуетнически диалог „Амалипе“, откъдето е получил много ценни обучения.

„Неформалното обучение – такова, каквото протича на курсовете, трябва да влезе в класната стая.

Неформалното обучение е много интересно за децата, по-свободно е, по-достъпно. Във всички училища трябва да е така“, смята той.

Асенов признава, че в работата си редовно се сблъсква със стереотипи. Разказва за случай отпреди дни, когато ромско дете играе с топка, а друго настоява да му я вземе. „Абе дай ми я, циганин малък“, казало то на съученика си. „Отново се наложи да обяснявам, че не е правилно подобно държание, че произходът няма значение, че той не определя какъв ще бъде човек, че щом действа необмислено, ще се наложи играта с топка да бъде прекратена“, обяснява учителят.

Трудните моменти обаче не го отказват, напротив – мотивират го да продължава с

мисията да приобщава всяко дете към каузата на образованието.

Работата му е забелязана не само от неговите ученици и родителите им – младият учител вече е носител на наградата „Неофит Рилски“ на МОН за високи постижения в образователната система.

Теодор смята себе си за щастливец и заради отношението и подкрепата, които получава от директорката на 2. СУ „Н. Й. Вапцаров“. „Тя ми дава свобода, не ме спира, не ме пита защо чиновете са подредени по този начин, много ме подкрепя“, казва с благодарност той. Включително и към колегите си, с които правят редовно открити уроци, измерват нивото си и постоянно се усъвършенстват.