Вълшебството да увличаш децата

За 4 години учениците от школата по изкуства на Владимир Илиев са спечелили над 100 отличия,
от които 36 са първите места

Своеобразна школа по изкуства е създал преподавателят по ИТ (няма грешка) Владимир Илиев от Второ основно училище „Петко Р. Славейков“ в Стара Загора. Той е ръководител на направление „Информационни и комуникационни технологии“, администратор на сериозни образователни платформи, като MS Team, G Workspace for Education, електронен дневник, училищен сайт и други, но с взор отвъд „сухата материя“.
Завършва бакалавърска степен по специалност „Математика и информатика“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. И вече четвърта година работи в училището, което визуално и метафорично му напомня кошер, в който всеки има своите задачи и е полезен за останалите. Но откъде у един учител по ИТ толкова артистични заложби?

„Написах първата си книжка в трети клас – споделя той. – Рисувах и четях до забрава. Имах по-голям брат и разликата от 6 години превръщаше всеки опит да заслужа одобрението му, в сериозно предизвикателство, което ме мотивираше да се старая още по-упорито. Винаги съм харесвал трудните неща. Като програмист в университета, имаше една крилата фраза, че ако искаш да видиш добре написана програма, трябва да си я напишеш сам. Научих се да разчитам на себе си.
Влюбвам се в нещата, които не разбирам.
Трудните неща са мои приятели, защото прекарвам времето си с тях, а не в опити да ги избягвам.“
А как се насочва към учителската професия?
„Спомням си, че като малък учителките ни питаха какви искаме да станем, като пораснем – казва Владимир Илиев. – Не знаех какво да отговоря. Когато задали на Джон Ленън същия въпрос, той отговорил „Щастлив“. Казали му, че не е разбрал задачата, а той им отвърнал, че те не са разбрали живота. Така се почувствах и аз, когато някой искаше от мен, като 7-годишен, да последвам като космонавт класа си в Космоса. Просто имах планове тук, на Земята!
Учителската професия е особена тръпка. Трябва да учиш 500 деца със същата всеотдайност и любов, сякаш са лично твои. Мисия, която няма работно време, защото ангажира мислите и емоциите ми през целия ден. А често и насън. На английски език думата за сънуване и за мечтаене е една и съща – едва ли е случайно. Алберт Айнщайн твърди, че „Човек трябва да живее твърде дълго, за да разбере колко кратък е животът“. Взирайки се в децата, съзнавам безграничния потенциал, който те имат, стига той да бъде открит и насочен навреме. Всеки ученик е несравним и уникален спрямо останалите.“
Второ ОУ „П. Р. Славейков“ е от големите старозагорски училища, с водещи резултати на националните външни оценявания. В него младият учител заварва умни и будни деца. Оставя те да го изберат, не той тях. Участието в неговата школа е на изцяло доброволни начала. Много от учениците си определя като талантливи, други постигат високи резултати с трудолюбието си. В областта на дигиталните изкуства не е останал конкурс, състезание или конференция, в които неговите ученици да нямат призово място. За четирите години са завоювани над 100 отличия, от които най-много са първите места – 36 на брой. 10 са призовите места от международни изяви, от които 7 са първите места.
Кое го подтиква да се занимава децата извънкласно?
„Усещам, че имам сили да бъда катализатор на детския интерес и любознателност. В това има нещо вълшебно и приказно, но e и малко плашещо, защото е съпроводено с огромна отговорност. Не се сещам за друго съсловие, на което дотолкова да се разчита да регулира, спаси или подобри живота ни. Образованието е ангажимент към цялото общество. Учителската работа е една от малкото, които измерват своя успех чрез успеха на другите. Най-голямата ми награда са усмивките на интелигентните и лъчезарни деца, техните успехи и амбиции да се развиват. Моите ученици са моите успехи и аз съпреживявам техните радости и тъги. Отнема ми над 600 часа годишно извън редовните часове, за да формирам нещо „по свой образ и подобие“ – да им предам страстта си към знанието, магията на изкуствата, добродетелите, родолюбието… Не знаех как се нарича, но това удовлетворение, което изпълваше цялото ми същество, съм изпитвал през целия си живот. Това е някаква непоискана готовност за саможертва, която ме прави най-добрия приятел за приятелите ми, но и изчезващ вид.
Да си учител, значи да поставиш другите преди себе си, докато забравиш и за себе си. Много напомня да си влюбен.“
Към изкуствата, били те изящни, музикални, литературни, приложни или сценични, има афинитет повече като творец, отколкото като консуматор, споделя той. Любовта му към красивото намира изява от ранното му детство, когато ходи на кръжоци по изобразително изкуство и учи в музикална паралелка с пиано. Според него между изкуствата има нещо общо – те са израз на вътрешните представи за красиво, стремеж към съвършенство и бягство от реалността.
Решението да сформира клуб „Изкуства“, аргументира така: „Моят интерес към информационните технологии, като средства за създаване на изкуство, увлече десетки ученици през тези 4 години. Нямам ученик, с когото съм работил, без национални отличия. Казвам им, че ако искат да се научат на посредственост, има мнозина, които могат да ги научат на това, но аз не съм сред тях. Може да звучи грубо, но не споделям концепцията взаимно да си губим времето. Ако някой ще прави нещо, трябва да го направи „като хората“. Остава ми да ги науча, да ги вдъхновя и да превърна целия процес в някаква форма на забавление. Смятам, че усещането за сигурност, увереност и позитивност е в основата на добрите резултати. Създаването на изкуство не е работа, а „сънуване“ на крилете на музите.“
Признава, че му доставя удоволствие да разчупва фундаменталната и закостеняла представа, че ученето не може да бъде интересно. Опитва се да бъде учителят, който винаги е искал да има като дете. Учи учениците си, че за да постигнат цел, която никога досега не са постигали, трябва да положат усилие, което никога досега не са полагали. Вярва, че „тайната на успеха“ е известна на всеки – много труд и инвестирано време. Успехът е проява не само на знания, но и на волята за саможертва в преследването на мечтите.
Когато го попитат над какво работи, отвръща: над себе си. Вярва, че да си учител, означава да се посветиш на това да си по-добър – и като човек, и като професионалист.
А после да използваш уменията и знанията си, за да развиваш останалите. Оприличава това на верижни реакции от квантовата физика. Понякога явни – като ефекта на доминото, понякога невидими – като ефекта на пеперудата.
С първия учебен звънец в съзнанието му винаги изплуват скъпи спомени от класната стая, където научава най-важните уроци – да различава доброто от злото, красивото от грозното, истинските ценности от преходните увлечения и фалшивите стойности.
Убеден е, че всеки има нужда да вярват в него дори когато сам не вярва в себе си;
да бъде обичан дори когато сам не се обича; и да бъде окуражаван, когато полага усилия да постигне нещо в своя живот. Нужно е само един човек да повярва в дете, за да постигне то мечтите си. Знае това от собственото си детство.
„За мен да бъдеш учител, е израз на неутолимата жажда за знание – казва Владимир Илиев. – Истинският учител трябва да има повече домашни от възпитаниците си, да не спира да се образова и да следва съвременните тенденции, да познава методите и средствата, с които може да въвлече учениците като активни участници в образователния процес. Неговото право да изисква, трябва да е аргументирано с личния пример. Ценя професията си, защото тя притежава в най-голяма степен потенциала истински да промени света – чрез децата, които ще го създават утре. Трябва само гордо да нося пламъка на знанието и да открия в умовете им склада с фойерверки.“
Наскоро Владимир Илиев е класиран на второ място на национален конкурс за поезия, а на VII национална ученическа конференция по гражданско образование „Семейство – училище – общество“ авторската му пиеса е отличена с първо място в категория „Драматизации“.