Семейният роман в постюгославските литератури

Доц. д-р Ина Христова

 Софийски университет „Св. Климент Охридски“

https://doi.org/10.53656/bel-2026-1s-10

Резюме. Статията¹ разглежда в съпоставителен план репрезентативни за поджанра на семейния роман творби от сръбската, хърватската и словенската литература. Анализът е насочен към следните аспекти на романовата структура: начини на концептуализация на родовата история; отношение между история, памет и травма; повествователни и стилистични стратегии. Специално внимание се обръща на автобиографичния код в голяма част от разглежданите творби, както и на фреквентното присъствие на женската повествователна перспектива. Обобщението на аналитичните наблюдения извежда редица сходства в разглежданите творби, което позволява дефинирането на общи типологически характеристики.

Ключови думи: сръбска и хърватска литература, семеен роман, родова история, памет и травма.

 

Наблюденията върху развитието на романа в постюгославските литератури открояват редица сходства във водещите тематични тенденции и доминиращите жанрови модели. Наред с налагането на романа като жанрова доминанта в рамките на повествователните жанрове², особено видими и разпознаваеми са сходните посоки на вътрешножанровите промени и трансформации. Част от тези промени са неизбежно свързани с изправянето на литературата пред реалността на войната; в тази връзка Крешимир Немец определя юговойните като цезура в литературноисторическия процес: „Войната предизвика важно структурно и тематично преструктуриране на хърватския роман и затова в литературно-исторически смисъл я разглеждаме като известна цезура, която се разпознава у много писатели като радикален тематичен обрат към реалните проблеми и екзистенциалната драма“ (Nemec, 2003, p. 412)³. Радикалният поврат и в сръбската, и в хърватската литература се изразява в завръщане от постмодернизма към неореализма и миметизма, а в жанровото поле на романа – към класически жанрови модели.

Обща тенденция, която се откроява в развитието на романа през 90-те г. на XX и началото на XXI в., е ориентацията към модела на романа за израстването и съзряването на личността (Bildungsroman) и към семейния роман, върху който е фокусирано изследователското внимание в настоящия текст. Предмет на сравнително разглеждане са утвърдили се като репрезентативни за жанра творби от сръбската, хърватската и словенската литература: „Стръв“ (Mamac) на Давид Албахари, „Женско родословие“ (Женски родослов) на Лиляна Хабянович, „Гласове във вятъра“ (Гласови у ветру) на Гроздана Олуич, „Часовниците в стаята на мама“ (Сатови у мајчиној соби) на Таня Ступар Трифунович; „Унтерщат“ (Unterstadt) на Ивана Шоят Кучи, „Орехови двори“ (Dvori od oraha) и „Род“ (Rod) на Миленко Йергович, „Дечица божии“ (Božanska dječica) на Татяна Громача; „Смокинята“ (Figa) на Горан Войнович.

Актуализацията на семейния роман в периода след 1991 г. намира своите основания в самата жанрова концепция, която в най-голяма степен разгръща потенциала на романа като „литературна форма, която може да обхване многостранността и слоевитостта на историческата ситуация“ и „да представи ситуацията на човека в неговото всекидневие“. (Peleš, 1999, p. 38, 35).

 

История, памет, травма

Проблематизирането на смисъла на историята присъства като основна романова перспектива в преобладаващата част от разглежданите творби. Повечето от тези романи не търсят внушение на някаква „истина“ за историята и са фокусирани не толкова върху изграждането на образа на конкретно историческо време, колкото върху художественото изследване на взаимопроникването между историческо и екзистенциално време. Именно в това отношение се откроява разликата между тълкуването на историята в семейния роман и в т.нар. „новоисторически роман“ в сръбската литература, който е „насочен към поставянето под въпрос, модифицирането и преоценката на доскорошни истини, официални факти и убеждения в светлината на текущите събития и разбирания“ (Brajović, 2006, p.188)⁴.

Вътрешноприсъщата на семейния роман нагласа да конструира частните светове през перспективи, отвеждащи към социалните, идеологически и политически контексти, е насочена към разкриването на неизбежната вписаност на човека в историята и на начина, по който историческите събития нахлуват в частното битие и бележат и направляват родовата история. Общо място в голяма част от представителните за жанра творби е тематизирането на войната като фундаментален проблем на човешкото съществуване и вписването ѝ като сюжетна линия в родовата история. Този подход се наблюдава в твърде различни повествователни интерпретации в романите „Стръв“ на Давид Албахари, „Гласове във вятъра“ на Гроздана Олуич, „Povijest moje obitelji od 1941. do 1991, i nakon“ (История на моето семейство от 1941 до 1991, и след това) на Ивана Сайко, „Унтерщат“ на Ивана Шоят Кучи, „Орехови двори“ и „Род“ на Миленко Йергович, „Смокинята“ на Горан Войнович. Независимо от различността на повествователните модели и на начините на присъствие на войната в разказа за рода – като основополагащ мотив или исторически фон и контекст, осмислянето ѝ откроява конфликта между историческото и биографичното време. В „Стръв“ на Албахари на човешкия опит за времето като ставане и отминаване е противопоставено преживяването на живота като спиране в потока на изтичащото време: „Животът се раздели на време преди войната и на безвремие“. Това усещане за прекъсване на живота изправя разказа за рода пред предизвикателството да възстанови единството на времето и да преодолее разрива между човешки преживяното минало (Рикьор) и времето на историята. Опитът да бъде преодолян този разрив, отвежда към познатата представа за цикличността и повторяемостта на историята, която затваря в кръг и родовото време. Идеята за повторението е решаваща за континуалността на разказа; тя е начин да се съберат разединените части на времето и да се постигне единството на личната и родовата история. В разглежданите романи преживяването на историята като повторение се наблюдава както на нивото на експлицитно изразеното осмисляне на родовата история (в творбите на Ивана Сайко, Гроздана Олуич, Миленко Йергович), така и в рамките на иронията и самоиронията, която свежда подобна визия до баналността на клишето (в „Стръв“ на Албахари).

Обсесията от историята и проблематичното отношение между минало и настояще, което е артикулирано в повечето романи, произтича от травматичния житейски опит и травмите на паметта – лична и колективна. „Травмата отхвърля времето като концепт, отрича го – събитията от Втората световна война, гражданските войни от 90-те в бивша Югославия отново драматично се разиграват …, героите никога не ги забравят“ (Zhivkoviћ, 2020, p. 298). Анализираните романи представят различни стратегии за справяне с посттравматичните спомени и различни начини на помнене според тяхното отношение към фундаменталната ценност на настоящето и на перспективата на бъдещето в човешкото съществуване. Докато в „Стръв“ на Албахари чрез фигурата на майката на травматичната памет е противопоставен съзнателният отказ от призоваване на миналото и подчиняване на паметта на бъдещето, в „Род“ на Йергович историята на майчиния род остава белязана от спомена за една смърт в разгара на Втората световна война – спомен, който отново и отново се преживява и затваря живота на три поколения в непроменливостта на миналото. В „Смокинята“ на Горан Войнович разрухата на семейството започва от несправянето с травмата, преживяна от бащата, довела до изпадането му от настоящето и живеенето в измерението на онова житейско време, което не бива живяно. Различна е интерпретацията на травматичния опит в „Унтерщат“ на Ив. Шоят Кучи. Пребиваването на героинята в родния дом и мъчителното узнаване на родовите тайни завършва с освобождаването ѝ от миналото и завръщането в настоящето на собствения ѝ живот.

Връзката между идентичност, памет и разказ е вътрешноприсъща и основополагаща за структурата на семейния роман. Припомнянето е отправна точка на романовия разказ, в който родовата история се разгръща в процеса на наративното конструиране на идентичността в различните ѝ измерения и аспекти – лична и родова, социална и национална. Колкото и да е отдалечен модерният семеен роман от детерминизма на Зола и концепцията му за социалната и естествената история на семейството, репрезентативните за литературата на XX век творби остават фокусирани върху социалната идентичност на семейната общност и кризата на семейството (икономическа, морална и духовна) като основополагаща институция на гражданското общество. В сравнение с тази водеща концептуална нагласа семейният роман в постюгославските литератури проявява своя собствена специфика. В голяма част от разглежданите творби изследването на социалната идентичност на семейството е свързано с експлицитното тематизиране на националната и етническата идентичност.

Проблемът за свръхоценностяването на етническите идентичности и редефинирането на националните идентичности след юговойните и разпадането на Югославия формира собствена сюжетно-тематична линия в част от разглежданите романи. Обща тенденция, която се наблюдава в романовото моделиране на този проблем, е отказът от полагане на историческите събития от 90-те г. на XX в. като експлицитна и примарна тема на романовата рефлексия. Но те присъстват и като фон на романовата събитийност, и преди всичко като лично преживян човешки опит, който засяга частното битие в най-дълбоката му интимност. Открояват се два начина на интерпретация – през трагизма на разпада на семейната общност и прекъсването на родовата история и през иронията и самоиронията, която деконструира традиционната ценностност на националната идентичност и я разпознава като проблематична и нестабилна категория, лишена от патос, изцяло зависима от политическата конюнктура и обслужваща конкретни житейски ситуации и цели. Този начин на осмисляне на етнонационалната идентичност е експлициран в романите „Род“ на Йергович и „Смокинята“ на Войнович, в които тематизирането на етническата идентичност системно присъства в разказа за рода, а родовата идентичност се изгражда върху смесването и преплитането на различни етнически и културни идентификации. Йергович и Горан Войнович не само проблематизират идентичностните различия чрез тяхното иронизиране и обезценяване, но също така и чрез разкриването на етнонационалната принадлежност като травматично място в родовата памет, което разколебава и дестабилизира както родовата, така и личната идентичност.

Тематизирането на босненското пространство и култура също се откроява като общ момент между Миленко Йергович и Горан Войнович. И двамата автори създават многопластов и противоречив образ на Босна. В „Орехови двори“ на Йергович Босна, от една страна, е представена през очите на дубровнишката другост като анахронично пространство, от друга страна, е Сараево, видяно през погледа на човека от провинцията – като демоничен град, който разрушава и унищожава човешките животи. В „Род“ Сараево е основен топос, а родовата история може да бъде четена и като история на града; принадлежността към града е определяща и за колективната родова идентичност, и за личната идентичност на героя наратор, чиято връзка с града е раздвоена между усещането за корена и родното и отчуждението. В „Смокинята“ Босна е топос на травмата; босненската принадлежност е своеобразен печат, който бележи човешките съдби.

Част от разглежданите романи фокусират реконструкцията на родовата история върху опита на преселенията, изкоренеността, бездомността – „Стръв“ на Албахари, „Орехови двори“ и „Род“ на Йергович, „Гласове във вятъра“ на Гроздана Олуич, „Смокинята“ на Горан Войнович. Разказът за преселенията и орисията на рода Арацки в „Гласове във вятъра“ постоянно препраща към емблематичната за сръбската литература семейна сага „Преселения“ на Милош Църнянски, поставяйки въпроса за континуитета и дисконтинуитета в жанровата традиция – в начина на осмисляне на родовото време и диалектиката между памет и забрава. Докато в романа на Църнянски в разказа за рода се проблематизира властта на паметта (заради която потомците на Исаковичи не знаят и не могат да живеят в настоящето), семейната история в „Гласове във вятъра“ се изгражда върху постоянното призоваване и възпроизвеждане на паметта за миналото на рода. Наред със свръхоценностяването на паметта романът на Олуич извежда на преден план мотива за страха от забравата, който е важна част от цялостната концепция за главния герой и придава специфично измерение на родовата история, осмисляйки я през призмата на неизбежната тленност и дефинитивна крайност на човешкото. Сюжетът за настойчивото спомняне като лек срещу страха от забрава рискува да приключи с абсолютна забрава – освен ако не съхрани увереността, „че езикът помни, думите лекуват“.

Относително нова тенденция в хърватския роман през последните десетилетия е ориентацията към изображението на историята през съдбата на малцинствените общности в пределите на Хърватия. Симптоматичен в това отношение е романът „Унтерщат“ на Ивана Шоят Кучи, която насочва вниманието си към съдбата на немците в Славония, подложени на репресии и интернирани в лагери след края на Втората световна война. Доминантната перспектива, през която се разгръща разказът за историята на рода, е през опита на победения в историята, който усеща и преживява тази победеност като лична съдба. Романът изгражда родовата идентичност в ключа на идентичността на Другия – конструкт, който интензивно присъства в прозата от началото на XXI в. (Koroman, 2018, pp. 193 – 211). Подобно на Албахари в „Стръв“ отношението между памет и идентичност в „Унтерщат“ е конструирано както през разказите на паметта, така и през мълчанието и отказа да се говори за травмата. Мълчание, което е колкото механизъм за себесъхранение, толкова и невъзможност за справяне с травматичния опит. Семейната история е разказ за отделянето и отхвърлянето, маргинализирането и стигматизирането на родовата общност, защото историята я е поставила в позицията на Другия, на този, когото националната общност е започнала да припознава като различен и несвой.

 

Автобиографичният код

В част от творбите, представителни за жанра на семейния роман, се откроява автобиографичната основа на родовата история и имплицитното (или експлицитно) вписване на автобиографичния код в романовото повествование – „Стръв“ на Албахари, „Povijest moje obitelji od 1941. do 1991, i nakon“ (История на моето семейство от 1941 до 1991, и след това) на Ив. Сайко, „Род“ на Йергович. Автобиографичният компонент не е ново явление в жанровата традиция – наблюдава се още в „Буденброкови“ на Томас Ман, смятан за образец на модерната западна сага. От друга страна, относително интензивното му присъствие в постюгославските литератури е свързано с „контекстуалното съкращаване на дистанцията между личната и колективната памет, провокирано от извънлитературните събития.“ (Tadić-Sokać , 2003, p. 117).

От гледна точка на начините на инструментализиране на автобиографичното особен интерес представляват романите „Стръв“ на Албахари и „Род“ на М. Йергович. В „Стръв“ на Албахари автобиографичното измерение на писането е дискретно тематизирано не толкова през истинността на разказаното, колкото през ролята на езика за разбирането и себеразбирането и през самата възможност животът да бъде събран и подреден в разказ. За разлика от Албахари, М. Йергович открито проблематизира ролята на автобиографичния опит в реконструкцията на родовата история, като постоянно отваря въпроса за отношението между факт и фикция, между истинно и измислено в собствената си творба. Този въпрос се появява в плана на самоописанието на текста, в типичните за писателя автокоментари и множеството есеистично-теоретични отклонения. В тях Йергович подлага на сериозен анализ собствения си текст и наративните си практики, като разкрива и аргументира изтриването на границите между реалност и измислица и неизбежното манипулиране на паметта и доизмисляне на миналото. Същевременно голяма част от тези коментари имат характера на литературна игра и интелектуална провокация. Постоянните преходи и смесване на автобиографично и фикционално, настояването върху автентичността на разказа и мигновеното ѝ оспорване като илюзорна и невъзможна, са важна част от рецептивните стратегии на творбата – те подриват доверието на читателя, но и поддържат интереса му към четенето ѝ. В сходен игрови режим Горан Войнович определя собствената си поетика спрямо автофикцията като модел на осмисляне на субективния/собствения опит, заявявайки във финала на романа: „Моята история е измислена“.

 

Женската повествователна перспектива

Сходна тенденция, която се наблюдава и в сръбската, и в хърватската литература, е фреквентното присъствие на женската повествователна перспектива. Репрезентативни за този вариант на семейния роман са „Женско родословие“ на Лиляна Хабянович, „Часовниците в стаята на мама“ на Таня Ступар Трифунович, „Дечица божии“ на Татяна Громача⁵. Посочените романи не могат да бъдат безусловно отнесени към модела на т.нар. женско писане, който се формира в сръбската и хърватската литература през 80-те и 90-те г. на XX в. и не демонстрират подчертано феминистка чувствителност. Изключение е романът „Женско родословие“ на Лиляна Хабянович, в който концепцията за родовата история е подчинена на идеите на феминизма, но конкретната им повествователна реализация е сведена до стереотипни представи и схематично тълкуване на женските роли. Въпреки отсъствието на експлицитно артикулиране на феминизма и женския почерк в останалите романи позицията на женския субективен опит като основна повествователна инстанция очертава редици специфики в начина на представяне на семейната история.

Водеща тенденция в посочените романи е ограничаване на семейната история до по-тесен семейно-родов кръг, като родовият свят е доминиран от присъствието на женски фигури, от типично женски топоси (кухнята, стаята) и специфично женските ритуали на общуване. Тематизирането на родствените отношения е фокусирано върху осмислянето на личния житейски опит и екзистенциалната криза, артикулирана през женската чувствителност. Ретроспекцията, съответно, е много по-активно насочена към конструиране на индивидуалната идентичност, отколкото на колективната родова история. Този тип концептуализация на отношението между лична и колективна памет определя и изборите на паметта, и начините на спомняне. В романите на Татяна Ступар Трифунович и Татяна Громача специфично женският опит и подход осезаемо се открояват в изграждането на фигурата на майката и отношението майка – дъщеря, което е осмислено през комплекса от проблеми, свързани с женската самоидентификация на дъщерята. В „Унтерщат“ на Ив. Ш. Кучи семейната история се изгражда върху споделената участ на женските поколения в триадата баба – майка – дъщеря, от която обаче дъщерята категорично се отделя.

Специфичното тълкуване на отношението майка – дъщеря в тези творби осезаемо се откроява в съпоставка с интерпретацията на майчината фигура в „Стръв“ на Албахари и „Род“ на М. Йергович. И в двата романа устният разказ на майката е в основата на реконструкцията на родовата история, а синът – в ролята му на повествовател и писател, е този, който слуша, записва, подрежда, оформя и доизмисля разказа за рода. Връзката майка – син е изведена от родово-биологичната детерминираност и единство и вписана в един различен тип свързаност – духовна и творческа.

 

Повествователни стратегии

В разглежданите романи се наблюдават твърде разнородни повествователни стратегии. Въпреки преобладаването на различията могат да бъдат изведени и някои общи черти.

Категорична доминанта е наративната субективизация, съответно полагането на субективната гледна точка и лично преживения опит като основна повествователна инстанция. Тенденцията към декомпозиция на романовата форма, отказът от линейност, които се наблюдават още от 60-те години на XX в. в жанровата традиция в сръбската литература, се налагат като водещи. Неизменна характеристика на романовите повествования от периода е фрагментарността, която, както отбелязва А. Бурова „…е изведена едновременно като повествователен принцип и като белег на битието“ (Burova, 2023, с.148). В преобладаващата част от разглежданите творби се откроява присъствието на автопоетическия и метатекстуалния код, както и проиграването на литературните похвати на намерения ръкопис и роман в романа – в „Стръв“ на Албахари, „Гласове във вятъра“ на Гроздана Олуич, „Род“ на Йергович, където историята на рода Стублерови присъства като отделен фрагмент (Stubleri, jedan porodični roman) и същевременно е постоянно тематизирана в останалите фрагменти на книгата, осигурявайки по този начин единството на романовата композиция.

Същевременно е налице и актуализация на формите на епическото повествование, която се наблюдава най-отчетливо в „Орехови двори“ и „Род“ на Миленко Йергович и „Смокинята“ на Горан Войнович. Повествователната структура на техните романи напомня модела на класическата семейна сага – с широкото разгръщане на историческия и социокултурен контекст и с въвеждането на перспективата на всевиждащия/всезнаещия разказвач. В рамките на сравнителния анализ като контрапункт на този модел следва да се отбележи повествователният и стилистичен минимализъм на Давид Албахари.

В смисъла на широта и обхват на изображението епическото в най-голяма степен присъства в „Род“ на Йергович. Повествованието се разгръща в различни сюжетни линии и постоянни отклонения, множество епизодични герои; натрупване на лични истории, детайлни и пространни описания на случки и събития, които изглеждат незначителни и всекидневни, но в хода на повествованието се оказват ключови за съдбата на героите. Мащабното изображение на историческия контекст в романите на Йергович се постига не чрез класическото панорамно повествование, а чрез вплитането на исторически и социокултурни референции в личните истории и в колективната родова история. Характерни за почерка на Йергович са есеистичните, публицистични и философски дигресии, които прекъсват повествованието, извеждат темата от контекста на личната или родовата история и отвеждат към универсалии на човешкия опит, които често са тълкувани в ироничен план.

 

Заключение

Сравнителният анализ на творби, репрезентативни за жанра на семейния роман в съвременната сръбска, хърватска и словенска литература, очертава редица типологически сходства, които се отнасят преди всичко до начините на концептуализация на семейната история и динамиката на континуитета и дисконтинуитета с жанровата традиция. Като обща типологическа характеристика на наблюдаваните творби следва да се посочи основополагащото значение на травматичния опит и травматичната памет в романовата структура и романовата рефлексия, както и системното проблематизиране на взаимопроникването на частното и историческото. Като устойчива тенденция се налага субективизацията на жанра, в рамките на която разказът за рода е в много по-голяма степен подчинен на себеизразяването и себенамирането, отколкото на изследването и дефинирането на усещането за семейна общност и заедност. Видян в историческия и социокултурен контекст на 90-те г. на XX в. и нач. на XXI в., семейният роман се налага като една от най-продуктивните литературни форми за осмисляне и отреагиране на радикалните исторически преломи.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Настоящият текст е представен на ХVІІ международен конгрес на славистите с любезното съдействие и финансиране от Проект Св. Климент Охридски“.
2. Докато в сръбската и словенската проза романът има устойчиво присъствие и доминираща позиция още от втората половина на XX в., в хърватската проза през последните десетилетия на XX в. жанрова доминанта е краткият разказ. След 2000 г. се наблюдава т. нар. „разцвет на романа“ (Pogačnik 2006, рр. 75 – 78).

 

3. Преводите на всички цитати са мои, И.Х.
4. Т. Брайович конструира типология на съвременния сръбски роман, в която не обособява поджанра на семейния роман. Творби от 90-те г. на XX в. , които са изградени върху матрицата на родовата история, като „Тунел“ (Лагум) на Светлана В. Янкович, „Предумишлено убийство“ (Ubistvo s predumišljajem) на Слободан Селенич, Kuća mrtvih mirisa на Вида Огненович са отнесени към типа на т.нар. „новограждански роман“, който тематизира историята на сръбската гражданска класа (Brajović, 2006, pp. 188 – 192).
5. В съгласие със схващането на И-лин, че съществуват съществени разлики между „семейният роман като поджанр и романите, в които семейството се появява, но не е основен структурен и тематичен фокус“ (Yi-ling, 2001, p. 99), следва да се отбележи, че вписването на „Дечица божии“ на Т. Громача в модела на семейния роман е до известна степен условно и въз основа на наблюдаваните сходства с останалите творби.

 

ЛИТЕРАТУРА

Бурова, A. (2023). Преходът в съвременния български роман – жанрови вариации и семантични контексти. В: А. Бурова, Б. Минков, С. Димитрова (ред.) Преходът след 1989 г. в съвременната българска литература (с. 143 – 159). УИ „Св. Кл. Охридски“.

Живковић, М. (2020). Ратне трауме у савременим српским романима Кућа сећања и заборава Филипа Давида, Заблуда Светог Себастијана Владимира Табашевића и Пас и контрабас Саше Илића. Philological Studies, 18(1), 278 – 300. doi: 10.17072/1857-6060-2020-18-1-278-300 [V.14.11.2025].

Brajović, T. (2006). Kratka istorija preobilja. Zapažanja o spskom romanu na prelazu stoleća. Sarajevske sveske, 13, 187 – 213. http://sveske.ba/bs/broj/13 [V.14.11.2025].

Koroman, B. (2018). Suvremena hrvatska proza i tranzicija. Hrvatska sveučilišna naklada.

Nemec, Kr. (2003). Povijest hrvatskog romana od 1945 do 2000g. Školska knjiga.

Peleš, G. (1999). Tumačenje romana. Ar Tresor naklada.

Pogačnik, J. (2006). Jedno moguće skeniranje stanja. Sarajevske sveske, 13, 75 – 96. http://sveske.ba/bs/broj/13 [V.14.11.2025].

Tadić -Sokać S. (2003). Hrvatska autobiografska proza u suvremenoj književnosti i kulturi. Fluminensia: časopis za filološka istraživanja, 15(2), 115 – 120. DOI: https://doi.org/10.31820/f ; https://hrcak.srce.hr/broj/711  [V.14.06.2025].

Yi-ling Ru. (2001). The Family Novel Toward a Generic Definition. Comparative Literature: East&West, 3(1), 99 – 133.  DOI: 10.1080/25723618.2001.12015297 [V.14.06.2025].

 

REFERENCES

Burova, A. (2023). Prehodat v savremenniya balgarski roman – zhanrovi variatsii i semantichni konteksti. V: A. Burova, B. Minkov, S.Dimitrova (eds.). Prehodat sled 1989g. v savremennata balgarska literatura (рр. 143 – 159). UI „Sv. Kl.Ohridski“.

Brajović, T. (2006). Kratka istorija preobilja. Zapažanja o spskom romanu na prelazu stoleća. Sarajevske sveske, 13, 187 – 213, [V.14.11.2025]. http://sveske.ba/bs/broj/13.

Koroman, B. (2018). Suvremena hrvatska proza i tranzicija. Hrvatska sveučilišna naklada.

Nemec, Kr. (2003). Povijest hrvatskog romana od 1945 do 2000g. Školska knjiga.

Peleš, G. (1999). Tumačenje romana. Zagreb: Ar Tresor naklada.

Pogačnik, J. (2006). Jedno moguće skeniranje stanja, Sarajevske sveske, 13, 75 – 96. http://sveske.ba/bs/broj/13 [V.14.11.2025].

Tadić -Sokać S. (2003). Hrvatska autobiografska proza u suvremenoj književnosti i kulturi. Fluminensia: časopis za filološka istraživanja, 15(2), 115 – 120. DOI: https://doi.org/10.31820/f [V.14.06.2025].

Yi-ling Ru. (2001). The Family Novel Toward a Generic Definition. Comparative Literature: East&West, 3(1), 99 – 133.  DOI: 10.1080/25723618.2001.12015297 [V.14.06.2025].

Zhivkoviћ, M. (2020). Ratne traume u savremenim srpskim romanima Kuћa seћanja i zaborava Filipa Davida, Zabluda Svetog Sebastiјana Vladimira Tabasheviћa i Pas i kontrabas Sashe Iliћa. Philological Studies, 18(1), 278 – 300. doi: 10.17072/1857-6060-2020-18-1-278-300 [V.14.11.2025].

 

THE FAMILY NOVEL IN POST–YUGOSLAV LITERATURES

Abstract. The article examines, in a comparative perspective, works from Serbian, Croatian and Slovenian literature that are representative of the family novel. The analysis focuses on the following aspects of novelistic structure: modes of conceptualizing family history; the relationship between history, memory, and trauma; narrative and stylistic strategies. Particular attention is paid to the autobiographical code present in a large number of the examined works, as well as to the frequent use of a female narrative perspective. The synthesis of the analytical observations reveals a number of similarities among the works discussed, which makes it possible to define shared typological characteristics.

Keywords: Serbian and Croatian literature; family novel; family history; memory and trauma.

 

Dr. Ina Hristova, Assoc. prof.

ORCID iD: 0000-0002-0158-9844

Sofia University

Department of Slavic Studies

15, Tsar Osvoboditel Blvd.

1504 Sofia, Bulgaria

E-mail: ina_hristova@slav.uni-sofia.bg

>> Изтеглете статията в PDF <<