Най-малките страдат от всяка раздяла с майката

Проектът „Европейският Левиатан: наследството на следвоенната медицина и общото благо“ е финансиран от Европейския съвет за научни изследвания (ERC) в най-високата категория „Синергия“ за 2019 г. Срокът за изпълнението му е 6 години. Наименованието му отразява усилията на държавите да водят социални политики и да повишават благосъстоянието на обществото.(в. „Аз-буки“, бр. 43, 2020 г. и бр. 20 от 2022 г.).

Последната инициатива на българския екип е международната конференция под надслов „Трансформации в следвоенна Европа: медицина, тела и технологии“, обединила 40 изследователи от 12 държави.

Какви теми се разискваха на нея? С този въпрос се обърнахме към доц. Анелия Касабова от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН, водещ изследовател в Проекта и ръководител на българския екип.

– Доц. Касабова, каква беше целта на научната конференция?

– Разширяване на контактите, на изследователските въпроси и подходи бе главното. Разискваните теми бяха: медицинска етика; норма/нормалност и отклонение, здравни инфраструктури и символно картографиране на социалното пространство; страдание, насилие; отношения между лекар/медицински персонал – пациент; планиране на населението от раждането до смъртта.

Темите са много, но са и взаимосвързани. Те проследяват процесите на медикализация и демедикализация.

С медикализация се означават процесите, част от модернизацията на обществата, при които немедицински въпроси като менструация, бременност, раждане, менопауза, остаряване, смърт и др. се дефинират и разглеждат като медицински. Развиват се различни системи на здравеопазване. Обща характеристика е, че се въвеждат категориите „нормално“ – „ненормално“, а различието се патологизира. Тези процеси са свързани с бурно развитие на медицинските технологии, на фармацевтичните индустрии (в множествено число).

Медицината тясно се преплита със социалните политики.

Демедикализацията, обратно, е процес, при който поведение, състояние, определяно като болестно, се предефинира като нормално. Един от знаковите примери в това отношение е изваждането на хомосексуалността от т.нар. „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“ през 70-те години на миналия век.

Фокусът в Проекта е върху периода след Втората световна война и значението на отделните идеологии и икономики бе изтъквано в анализите. Нямаше наративи, които да противопоставят „единен и хомогенен Запад“ на „единен и хомогенен социалистически лагер“. Очертани бяха развития и вътрешни различия в държави и на запад, и на изток от „желязната завеса“. Показа се пропускливостта на тази завеса.

– Бихте ли дали някакъв пример?

– Да, теорията на британския психолог Джон Боулби (1907 – 1990) за значението на емоционалната връзка на малки деца (0 – 5 години) за тяхното развитие и психично здраве – т.нар. теория на привързаността. Боулби не е непознат за българската наука, но е малко познат на по-широка публика. А през 2002 г. той е изведен на 49-о място сред най-цитираните психолози на ХХ век. Това е интересна личност с високо образование по медицина, психология, психология на развитието, психиатрия. По време на Втората световна война работи с деца в болници, в спешни и евакуационни центрове, откъснати от семействата им, както и с деца с проблеми (извършители на кражби и други нарушения). След войната Боулби поема ръководството на „Тавистък Клиника“ в Лондон, специализирана за психично здраве. През 1950 г. става консултант на Световната здравна организация и в това си качество публикува през 1951 г. изследването „Майчина грижа и психично здраве“.

Книгата има огромно влияние. Дотогава са силни психоаналитичните теории, извеждащи като водещи фактори несъзнателното, фантазиите. Боулби насочва към събития от реалния живот в ранна детска възраст, към необходимостта от емоционален контакт, от изграждане на трайна връзка между родител (майка) и дете. Благодарение на СЗО теорията на Боулби предизвиква широки дебати в западноевропейските държави, широко навлиза терминът „хоспитализъм“. Липсата на стабилна емоционална връзка,

лишаването от майка се изтъква като решаващ фактор за забавяне на емоционалното и интелектуалното развитие

и последващи психични проблеми.

Терминът „хоспитализъм“ е доста комплексен. Въвежда се в края на XIX век от Флойд Крeндал. Той извежда като причини за високия процент смъртност на деца до 1-годишна възраст в институции нехигиеничните условия и разпространението на заразни болести, недостатъчната храна, липсата на двигателни упражнения. Отбелязва и липсата на личен контакт – всичко това обединява в термина „хоспитализъм“. Терминът навлиза в педиатрията и се използва като педиатрична диагноза през 1920-те и 1930-те години. Изследователките от Виенския психологически институт Шарлоте Бюлер, Катерине Волф, Хилдегард Дърфи въвеждат тестове за физическото, менталното, социалното развитие на децата.

Важна фигура в проучванията е психоаналитикът Рене Шпитц, който през 1945 г. предефинира „хоспитализъм“, като слага

акцента върху откъсването на детето от майката.

Шпитц въвежда и термина „анаклатична депресия“, с който обозначава трайните психосоматични увреждания при изоставяне на деца до една година от майките. Това е и общият елемент с теорията на Боулби (Шпитц и Боулби развиват теориите си по едно и също време). И до 2018 г. Американската психологическа асоциация дефинира „хоспитализъм“ като „липса на психомоторна реакция, невъзможност да наддават на тегло или да развият адекватно поведение при кърмачета като реакция на раздяла от майката“.

– До какво водят дебатите за теорията на Боулби?

– В теорията на Боулби (а и на Шпитц) майчината грижа е изведена на преден план като биологичен императив. Като политика, това води до реорганизация на детските ясли и целодневните детски градини, до ограничаване на откриването на такива институции.

Стимулира се майката да остане вкъщи при детето си.

Това става в определен исторически контекст – по време на война силно се променят отношенията между половете. През Втората световна война жени навлизат в платения труд. Теорията за привързаността се използва и за политически цели, за да се възпрат жените да работят, да не конкурират завърналите се от фронта мъже. След войната има желание за връщане към „здравото семейство“ с ясно разграничени полови роли в търсене на сигурност след ужасите на войната.

– А как стоят нещата в соцлагера?

– В социалистическите страни ситуацията е противоположна – жените трябва да работят. Това е идеологически императив. Масирано се откриват дневни, а и седмични детски ясли, детски градини за деца до училищна възраст. През 1949 г. СССР и редица социалистически страни излизат от СЗО. Теорията на Боулби е позната, но се приема различно в отделните социалистически държави. Това бе показано на конференцията от старши изследовател Кристина Попова, която направи сравнение на житейския и творчески път на две педагожки – Ева Шмит-Колмер от ГДР и София Аврамова от НРБ.

За разлика от ГДР в България няма дебати около теорията на Боулби.

Тази тема бе в центъра и на друг доклад. „Социалистическият Боулби“ е заглавието на разработката на Наталия Ярска и Хосе Луис Агилар Лопес-Барахас, обединени в проекта „Expert-Turn“ (Институт за история към Чешката академия на науките). С примери от ГДР и Полша авторите очертават медицинските дискусии и промени в политиките, свързани с проблема „лишаване от майката“, с акцент върху детските ясли.

Скицирана бе и рецепцията на теорията на Боулби в опитите на отделни водещи лекари и педагози да се реформират детски ясли и градини. Показана бе и (политическата) критика от страна на източноевропейски педиатри, психолози, педагози на теорията за привързаността като „псевдонаука“, насочена идеологически срещу равнопоставеността на жените. Опитите за реформи в ГДР например срещат съпротива от страна на партийни функционери. Същевременно в западноевропейски държави в края на 50-те –60-те години на ХХ в. специалисти, жени, феминистични организации поставят въпроса, че е необходимо теорията на Боулби да се преразгледа. Критиката е, че

създава нова стигма върху работещи майки, внушавайки им вина, ако оставят децата си в ясли и детски градини.

А и (потенциална) стигма върху децата, които биха могли да бъдат възприемани като психично застрашени.

– Как се развиват нещата във времето?

– През 1960 г. и 1966 г. СЗО, в която са възстановили членството си социалистическите държави, провежда симпозиуми за работещите майки. В тези срещи активно участват лекари и експерти от Източна и Централна Европа, както показва изследването на Ярска и Барахас. Така се развива теорията, запазва се ядрото – значението на емоционалната връзка в ранна детска възраст, но тя не е императивно само с майката, разширява се към „значимия друг“.

Връщам се към приведения конкретен пример – едва ли е нужно да насочвам към

острия проблем с недостатъчните места в детски ясли и градини у нас,

но и не само у нас.

Въпросът за съчетаване на различните роли (семейство и професия), за необходимостта от институции, подкрепящи родителите в отглеждането на децата, стои остро на дневен ред. Въпрос, свързан с развитието на педагогиката и психологията на ранното детство, с професионалната подготовка на медици, психолози, педагози.